Защо? Ние, избирателите ли някъде сбъркахме? Тези мисли вълнуват много хора.

Защо? Ние, гласоподавателите ли някъде сбъркахме?

 

Тези мисли вълнуват доста хора. Какво направихме ние за него и какво той за нас? Какво не направихме? Къде се разминахме?

 

За първия мандат решаващо бе гласуването на Българска социалистическа партия и левите хора. Близо 2 години Румен Радев навлизаше в новата роля и специалност. Стараеше се, няма спор.

И тогава пристигна Гешев. Не единствено пристигна, а изпрати щурмова група, която влезе на „ Дондуков “ 2 и изтараши кабинетите на негови съветници. Някои прибра в ареста с тежки обвинявания. Публикувани бяха СРС-а и направени мнения, които излизаха освен от рамките на закона, само че и от тези на приличието.

Немалко медии го опазиха. Това можехме, това направихме.

 

По същото време народът се изля по площадите и изиска оставките на Борисов и същия Гешев. Хората гневно изреваха: „ Мутри вън! “

 

И президентът включи на пета скорост. Излезе с вдигнат пестник, това се хареса на протестиращите и те му дадоха поддръжката си, най-малко немалка част от тях. Президент, който застава на страната на обективни претенции, печели доверие. Хуан Перон в Аржентина е владял този прийом до съвършенство. Имал е до себе си и Евита Перон. Дали Десислава Радева се е вживяла в ролята на Евита е различен въпрос.

 

И това направихме да Радев.

 

Властта на Борисов и мафиотско-олигархичното ръководство бе разтърсена. Това също го направиха хората за Радев.

 

Първото негово служебно държавно управление в тази обстановка получи социална поддръжка. И заряд, сила, религия за промени.

Това също бе сложен цивилен подарък, само че Радев и него получи.

 

Заредиха се къси парламенти, интриги, политически войни. В това време той редеше длъжностен кабинет след длъжностен кабинет. Не сме желали, само че се оказа, че и това му даваме, което някои познавачи на властта започнаха да калкулират в големи изгоди и въздействие.

 

Дойде гласуването за втори мандат. Дори десни хора го поддържаха. Това бе страховит жест. Не знаем дали е оценен, само че е реалност.

 

И тогава връзката президент – жители стартира да изтънява, да се прокъсва.

И започнахме да се питаме: Какво става? Какво ни дава Радев, тъй като не съществува вид единствено да получаваш.

 

Даде ни възприятието, че президентът може да бъде взаимен с публичните ползи, а не с тези на властта, на разнообразни кръгове, даже на такива от средите на мафията.

 

Върна ни вярата, че в борбата с корупцията и криминализиращото се ръководство не сме сами и може да реализираме в случай че не победа, най-малко сериозен прогрес.

Освен това сподели с държанието си зад граница, че към този момент няма да се срамим за страната си.

 

Заяви, че евро-атлантическия избор на България е необратим.

Инерцията от гражданските неспокойствие през 2020 го носеше на гребена на вълната. Защото вярвахме, че е поръчител това ръководство на ГЕРБ, Борисов и техните кръгове да не се връща повече.

 

И тогава Русия атакува Украйна. Нападна я вероломно, както терористи взривяват рейс, с цел да покажат че са мощни и могат да вършат, каквото изискат.

И нещата се трансформираха. Неочаквано за едни, неуместно за втори и предстоящо за трети.

Оттогава президентът Радев стартира да гледа неприятно, да ни кастри в словата си по разнообразни мотиви. Започна също да ретранслира кремълската агитация опорка по опорка.

 

Получи се известно публично комплициране. След което нещата си пристигнаха на местата.

Радев е удовлетворен от поддръжката на тези кръгове измежду популацията, които изповядват непоколебимо русофилство, без значение от събитията и обстоятелствата. Русофилството в тези среди мина в путинофилия и изрично опълчване на „ груповия Запад “, ненавист към Съединени американски щати и към всички, които са на страната на жертвата Украйна.  

Използвайки националните ползи като смокинов лист, президентът се изправи против избора, изработен с влизането ни в НАТО и Европейски Съюз. Твърди, че не е по този начин, само че с всяко свое деяние и изявление потвърждава противоположното. Тезата, че сме „ Троянския кон “ на Русия в евро-атлантическите структури, стана факт. Въпреки позицията на множеството българи тук и съвсем на всички българи в чужбина. Замириса на пропаганда за проповядвания от Путин „ русский мир “ и бленуваната от него Евразия.

 

Това, че доста от нас не прегърнаха неговата пропаганда да хванем в друга от евроатлантическата посока, го нервира.

 

Още повече го ядосват намеците и откритите рецензии, че някои от хората, с които се е обкръжил, усвоиха със скоростта на светлината, Борисовите рекетьорски практики. Бизнесмени останаха изумени от смелите нападения и напън върху тях от избрани персони.

Фактът, че Петков, Василев и техни сподвижници се еманцепираха от него, го накара да не помни за положителния звук и дипломацията.

 

Така се стигна до неприятното му въодушевление и неспокойствие от чувството за топящо се доверие. Да, мандатът му е обезпечен (импийчмънт доста мъчно и се реализирал), само че му се изплъзна „ националната обич “, в която толкоз доста обичат да се къпят деспотите.

 

Именно в такива обстановки стартира да се промъква подличко страхът. Няма в историята властник, който да се е избавил от това възприятие и да не е платил цената за него.

Дадохме му доста. Но не получихме предстоящата поддръжка за промени, правдивост и благоденствие.

А е толкоз просто: не желаеме да сме матрьошки. И си желаеме десерта.

Ще напомня, че аржентинците са носели на ръце Хуан Перон, само че той в последна сметка се оказва друг, за който са го приемали хората. И му се постанова да се избавя в чужбина от националния яд. Перон също е бил генерал…

 

Огнян Стефанов